2 глава
- Но какво ще правим, господине?! – каза момичето уплашено и задъхано, като с мъка се задържаше на повърхността, държейки се за силните, загорели рамене на Алехндро, покрити от тънката, подгизнала риза.
- Тихо, госпожице, поемете си дъх и не роптайте, иначе ще ни хванат. – Алехндро я дръпна под водата, като тя успя едва да си поеме дъх в последния момент. Те преплуваха големия кей за съвсем малко време, което обаче на момичето, едва живо, без въздух, се стори като век. Алехндро се учуди защо тя не плува, но после без да мисли я задърпа за косата нагоре, за да изплуват от другата страна, скрити в тъмнината между брега и дъските на кея. Чуваха се силни плясъци от размаха, с който моряците се придвижваха настървено към тях. Двамата изплуваха и си поеха шумно дъх. Момичето пак се хвана отчаяно за него.
- Ще ме потопите, какво правите!
- Аз съм жена и трябва да се удавите доброволно дори, за да ме спасите! – каза тя и гордо надигна лице над водата още повече.
- Защо не плувахте?! Сега ще ви се наложи, те са след нас! Хайде, поемете си дъх! – потопи я заедно със себе си, но тя го удари в гърба и излезе отново над водата заедно с него.
- Имам вериги на краката, гупако, какво си мислите! Престанете да ме потапяте и издигате! Все едно насила ме превръщате в дебнещ крокодил! Няма да направя ни йота усилие повече, кълна се, оставам тук!
- Знаете, че ще потънете много бързо, ако не се държите за мен!
- За вас?! Все едно един пън би могъл да ми помогне да изплувам!- Алехндро я погледна учудено, но стисна зъби:
- Сега ще направите поне малко усилие, трябва да преплуваме през това мъртво течение, преследвачите ни не ще успеят след нас и ще бъдем защитени.
- Не, глупако! Щях да се оправя, ако не се бяхте намесили, сега ми остава само да умра достой... – той се потопи и тя отново едва успя да си поеме дъх, преди Алехандро да я повлече за веригата, свързваща краката и в клопка, плувайки устремено през бурното течение. Колкото повече се бореше да разпори хищното течение, то толкова повече го дърпаше назад и надолу, а тежестта на момичето съсипваше ръката му и той плуваше непохватно. Момичето се бореше трудно с желанието си да отвори уста, липсата на въздух изгаряще дробовете й, водата я натискаше надолу, бързината, с която се движеха жулеше широко отворените й от болка и ужас очи и тя започна да се успива за последен път. „Дръж се още малко, красавице, още малко!” – молеше се Алехандро и се бореше с още по- голямо настървение с водата. За няколко минути бе достигнал предела на силите си. Дори Зоро не можеше да се бори лесно с природата. „Слава Богу”, помисли си той, когато усети, че телата им попаднаха най- сетне в спокойни води.
****
Елена се загледа в тъмните, зелени очи, пронизващи я на сантиметри от нея и почувства странна слабост. Имаше чувството, че е съвсем мъничка и лека, че може да литне или да изчезне вдън земя, ако тези зелени очи го пожелаят. Мъжът облиза леко устните си, загледан в нея и започна да се приближава. Сантиметрите, които трябваше да преборят не бяха повече от три, но за Елена изглеждаха километри. Всичко вървеше с толкова бавен ход... Защо беше тук, какво бе това в ръката й и защо й трябваше? Не знаеше нищо. Той се приближи до устните й, засмя се криво и я отблъсна, изтръгвайки бутилката от ръката й. Тя се удари обратно в бара и веднага се опомни. В очите й се прочете първо учудване, а после яд и унижение, задето бе така грубо и подигравателно изтръгната от току- що открития прекрасен свят.
- Стига си ме оплитала в чара си, крадло! – каза нейния блян, превърнал се мигновено в ироничен звяр. Тя не искаше да се бори, просто посърна в гневен срам.
- Не съм никаква крадла, господине, бъдете така добър да не ме обиждате.
- Така ли? А каква сте, оспожице, за да влизате в, кръчма, която не работи? Определено не сте скитница, ако съдя по дрехите ви. – „Колко жалко, че трябва да се държа така с тебе, хубавице”, мислеше си мъжът, „Но никой няма да смущава покоя на бащиния дух толкова скоро!”
- Не съм скитница, не съм крадла, а още по- малко съм луда или каквото и друго да предположите!
- О, извинете! А може би сте хроцигня? Или не, направо принцеса! – изсмя се мъжът.
- Открихте истината, драги ми непознати. Аз съм именно принцеса. Но това сега не е от значение.
- Бога ми, моля, простете, че не ви познах – принцесата на отчаяните крадли! – каза и се поклони.- Елена се отказа от примирението си, защото новото чувство в нея отслабна, а и непознатият й ”лазеше по нервите като буболече”, както казваше
Емилио.
- Вижте какво нахалник такъв... О, днес ми върви само на разпри! – каза тя и обърса отчаяно челото си с ръка, придържайки роклята си с другата. Чу се отмерен тропот.
- Претърсете всички сгради! – Очите на Елена се разшириха.
****
- Не знам, татко... Ти поне си обичал, нещо те е водело през всички трудности. – Фернанда прехвърляше едно жълто цветенце през пръстите си – а аз съм идеалист, чиито идеи всички приемат като пъклени планове. Нямам пътеводна звезда, нямам рамо, на което да се опра. – тя се засмя – Дори нямам такова, на което да сънувам, че мога! Всички казват, че приличам само на тебе, татко! Защо не съм те познавала поне като дете? Не търся съпруг, всички са толкова смешни, че не знаят и не умеят даже четвърт от това, което зная или мога аз. Стига ми любовта на семейството ми. Знаеш ли, града толкова се е променил за тези шестнадесет години! Кръчмата, в която мама каза, че си пребил Алфонсо от ревност, вече е модерно кафене с какви ли не десерти и модерна мебелировка. В мисията, която си искал хиляди пъти да разрушиш има над сто и петдесет монахини. Е, отец Томас все още е начело, макар и твърде стар. Имението де ла Вега сега е още по- голямо, а затвора „Каяо” се управлява от Гарсия. Той е много болен, но преживява всяка следваща година само за да опита новата реколта вино – Фернанда се усмихна вяло. – А мен ме смятат за ужасен злодей, само защото съзнавам, че града трябва да се управлява с малко повече далновидност и контрол. Никой не иска да признае, че не може цялото население да се храни от парите на фамилията ни и да плаща само символични данъци. Опитвам се да вразумя чичо ми, Алехндро, но той още не разбира особено добре. Знаеш ли, всички са в ужас от новия комендат, но аз смятам, че може би той е ключа към новия живот на града ни. Ех, ако беше тук поне ти щеше да се застъпиш за идеите ми, сигурна съм. - Стана и изтърси роклята си от накъсаните в нея цветчета.-Трябва да оправим портрета ти, толкова се е зацапал от последните бури! – изтри малкото, пожълтяло изображение на Фернандо Санчес де Монкада вградено в надгробната плоча и се усмихна леко – С теб бихме покорили целия свят заедно! – Луната беше пълна, а вечерта топла. Фернандо Санчес сякаш се усмихна от миниатюрния си портрет.
****
Есмералда решеше дългите си коси със замислено изражение. Беше все така красива, сякаш близо двадесетте години от полседните й приключения не бяха изминали. Все пак, тридесет и седем не са толкова много, мислеше си тя. А и Диего всеки ден я караше да се чувства отново почти дете. Той също все още събираше по десетина сърца при всяко излизане до пазара. „Е, бройката е паднала с 5”, шегуваше се той. Всичко случило се вся ужас в сърцето й, но обмисляйки нещата спокойно разбра, че децата й вече са големи и смели както бяха тя и любимия й навремето и в гърдите й се надигна оново странно, задушаващо и хубаво чувство, предвиждащо приключения. Миноса? Това, което бе изрекла Асусена преди смъртта си тормозеше ума на Есмералда цялата вечер. Какво значеше това, че тя трябва да намери потомството на брат си?!
Новият комендант също не само вся страх в сърцето й, но и й напомни за ужасите изживени преди толкова години под владението на Рикардо Монтеро. Но все пак страхът не надви в душата на Есмералда. Осъзна, че не е имала нужда от вечно спокойствие, а от това, да се бори за него, да го спечели и да си почине за следващата битка. Благодареше на светците, че почивката бе достатъчна за да могат тя, Алмудена и Мария Пия да отгледат здрави и смели деца. Не, вече нямаше страх в нея. Последната победа отпреди двадесет години й даваше усещане за непобедимост. „Дано това не ми изгирае лоша шега”, помисли тя.
Докато се гледаше в огледалото към нея се приближи Диего и целуна ключицата й.
- Виждам пламъка в очите ти, Есмералда. И ти слагаш на душата си моя грях, нали, любима?
- Ние сме силни Диего, няма шанс само един злодей да ни възпрепятства. – Диего взе четката за коса от ръцете й, остави я на тоалетката и понесе Есмералда на ръце към леглото.
- Толкова си красива! – целуна устните й и врата й, прикова ръцете й високо над главата, карайки я да забрави за всичко. Тя отвърна на ласките му и всичко изчезна. „Господ е благословил онези, които толкова дълго задържат съкровището на страстта.”
****
- Знаеш ли каква отговорност е това, Мигел? Да бъдеш свещеник не означава просто да правиш добро, ами и да пазиш ужасни тайни, които са ти били изповядани, да пазиш мисията от скверните набези на хора като новия комендант... За мене е добре дошло, защото вече съм твърде стар и болен, но помисли за живота си. Сигурен ли си, че искаш да направиш точно това?
- Готов съм да наследя делото ви, отче Томас. Сигурен съм. – каза Мигел и погледна дебнещо зад рамото на отеца, където една красива монахиня бършеше прахта по сложните орнаменти на един стол. Прокле себе си за волността. – Ако не аз, кой би бил по- подходящ да управлява обителта? Вие сте ме възпитали, вие поведохте сърцето ми към Божията любов. Единственото, което искам е да се отдам на Него.
- Ако си сигурен в решението си с радост ще предам мисията в ръцете ти, Мигел. Ти си отговорен младеж и Господ ще е доволен от службата ти при него.
„Обичам те силно, Господи. Но прости ми, бих служил и на дявола за да разбера името й” – помисли Мигел, загледан в полите на монахинята. Те усети, че я наблюдават и се отдалечи от отеца и красивия младеж.
****
Адалина вдъхна дълбоко аромата на розово масло, пропил се в целия апартамент. В „Паласио Реал” в Мадрид, кралския доврец, от който бяха управлявали пет поколения испански владетели, вече имаше кътче, притежание на Адалина. С четиринайсетте си просторни помещения апартаментът, предназначен за нейн дом не беше един от най- големите, но представляваше висша чест да бъдеш настанен там, защото именно в стаите на това жилище бе обитавала приживе предишната кралица, Мария Луиса Бургос де Кастийя. Всяка стая бе съвършено и хармонично обзаведена. Всичко, до най- малкия детайл беше в спокойно съгласие със събратята си от мрамор, абанос, злато и скъпи платове. С подобно настаняване всеки би бил доволен, но тя правеше изключение. Спалнята, поръчана специално за Адалина беше само началото на промените в помещенията и правеше изключително впечатление. Тя бе пожелала още преди пристигането си да се замени разкошното, високо легло с балдахин и стотици орнаменти с друго, дълго и широко по единадесет стъпки, с огромна, висока седем метра табла от венецианско огледало, която позволяваше на нея и любовниците, които скоро щеше да заплете в мрежите си да се наслаждават на сладострастните й извивки и отрепетирани изражения в спалнята. За да бъде напълно уверена, че ще я видят, Адалина помоли и за огледало, което окачиха над екстаравагнтното легло. Огромната й спалня щяха да застилат през ден и половина с различни животински кожи от далечни континенти, а в двата края на таблата вече се помещаваха два нейни портрета, изрисувани направо върху огледалото с кръв от андалуския жребец, който за свое нещастие си бе позволил да я хвърли от гърба си по време на първата й разходка из Мадридските полета по време на предшно нейно посещение преди няколко седмици.
Залата за приеми приюти два живи африкански жирафа, принудени да стоят в отдалечените противоположни ъгли на помещението в тесни залтни клетки, едва позволяващи им да помръднат, все едно, че бяха стайни растения. Още днес Адалина щеше да организира прием в своя чест, на който бе поканен целия двор и да устрои невиждано от никого зрелище, като освободи жирафите от клетката и предложи на „зрителите” си гледката на тяхното съвокупление. Още с пристигането си уповести решението си, че в тази зала ще се влиза само без обувки, за да се усеща допира на огромните слонски кожи, заместили персийските килими от времето на Мария Луиса.
Банята се сдоби с вкопана вана, която побираше пет души и не се пълнеше си нищо, освен с Бургундско вино. Същинската баня на Адалина се случваше само в чужди апартаменти.
Цялата тази екстравагантност смути и стресна целия двор, но тъй като новата придворна дама плащаше за всичко със собственото си нескончаемо богатство никой не можеше да й направи забележка. Пък и на отегчените, жадни за зрелища дворяни варварският разкош, донсен от Адалина понесе доста освежаващо. Разбира се, на всички бе ясно, че за пред кралицата всички „животниски” страсти в интериора, които проявяваше графиня дел Диабло бяха не плод на екстравагантност, а на ум, възхитен от видяното в далечните си пътувания до Африка и Азия. Така пред Сара Кали Адалина изглеждаше не само интелигентна и вярна, но и изключително смела жена с авантюристичен дух. А и докато Нарваес беше неин съучастник и под чаршафа, и под небосвода на света, тя нямаше за какво да се терзае.
Разхождаше се бавно из новия си дом, поклащайки сладострастно извивките си в разкошна рокля от зелено кадифе, контрастираща с червената й коса. Стигна до леглото и се загледа в двете си изображения, нарисувани с кръв. Засмя се в захлас:
- Лусио, виж как реших да увековеча онова нещастно животно, което ме хвърли от гърба си.- не очакваше отговор от нисичкия и възпълен старец, който й служеше откакто се бе превърнала в Адалина дел Диабло. – Лусио!
- Да госпожице – измрънка мъжът, който хванал кепенцето си в ръце, разглеждаше със страхопочитание владенията на „смахнатата”, както той тайно я наричаше.
- Донеси ми вода! – изкомандва тя.
- Ама, нали наредихте тук да се държи само вино, госопжице... о- откъде да ви намеря вода? – измънка човечеца.
- Не ме интересува, просто ми донеси, дори ако трябва да я измагьосаш, за Бога!
- Какво да правя, какво? – запита се на глас Лусио, докато обикаляше из големите стаи. Влезе в залата за приеми и се загледа в единия жираф, след това погледа му попадна на златната купичка с вода в краката му.
- Боже милостиви, дано не научи, че ще ме убие, лудата червенокоса гарга! – стисна зъби, затвори очи и стъпвайки на пръсти взе един бокал и го напълни с вода от купичката.
****
- Къде ще се скрием сега, самодоволен глупак такъв! Ще ме намерят! – захласна се в уплахата си Елена. Зеленоокият й блян се зачуди, погледна я с досада и я завлече за ръката отново зад бара. Дръпна една касетка с шишета и под нея се откри капак в пода. Той го отвори, бутна я вътре и влезе след нея. Двамата паднаха в тъмна стаичка, толкова ниска, че не можеше да се изправят, покрита със сено и „обзаведена” само с дюшек, възглавница и свещник.
- О, благодаря ви, че ме скрихте, господине, благодаря ви горещо! – възкликна Елена, забравила унижението и гнева към мъжа до нея.
- Не ми благодарете, малка глупачке! Крия себе си! Ако разберат, че барът не е изоставен мигом ще го разрушат! Не си придавайте чак такава важност, малката.
- О... – замлъкна тя разочаровано – Важното все пак е, че няма да ме открият. Как се казвате? Мисля, че е време да се запознаем. Или първо ми разкажете историята на този бар и вашата, ако желаете. Но нека първо се представя, къде ми е възпитанието! Аз съм...
- Млъкнете за Бога, кокошка такава! Оставете ме на мира! Не искам да се запознавам с вас, нито да говоря. Просто млъкнете, за да не ви изкарам горе в ролята на пушечно месо и бъдете благодарна, че сте тук! На Елена й прикипя и тя с тих вик се хвърли върху него и започна да го драска по лицето:
- Как може да сте толкова циничен! Простак, нещастник! Аз съм дама, а вие ме унижавате с презрението си!
- Прекалихте, госпожице – тросна се той, избърсвайки кръвта от врата и лицето си.
- Още нищо не сте видели! – изпъшка гневно тя в опита си да е тиха и му зашлеви силна плесница. Това беше крайната точка на търпението му. В зелените очи сякаш лумна гневен пламък и той понечи да я удари с цялата си сила. В последния момент обаче се спря и преди да осъзнае какво прави затвори устните й с ядна целувка.
Устните му я опариха със страстта и гнева, с който я целуваха и тя усети гореща тръпка да поваля всяка възможна съпротива в тялото й. Целувките му я изпиваха, не спираха и изразяваха буря от чувства, съдържаща безумие, страст, ярост, надмощие, присмех над слабостта й и нещо изненадващо – загрижена, но добре прикрита нежност. Скъсаният корсет отдавна беше паднал и сега от загорелите му гърди я отделяше само тънката й долна риза. Целуна гърдите й през материята, която сякаш не съществуваше и тя задавено изохка в мъгла от силни, нови усещания. Той плъзна ръката си под брокатените поли на жълтата й рокля и започна да гали гладката кожа, изкачвайки се към горящото заветно място. Когато я докосна през бельото тя отвори замалко очи и понечи да се отдръпне, но той я прикова на тънкия, мръсен дюшек с невнимателна, палеща целувка и хвана с едната си ръка нейните над главата й, с другата слезе отново надолу и отново я докосна там. Тя изстена задъхано и отвори очи. Срещна неговите, огнени и заповядващи, прилични по- скоро на дяволски и потънали в страст. Загали я нежно и настойчиво, без да отделя странния си дяволски поглед от нейния.
- Аааа! – извенъж извика изненадано тя, изкарана от сладострастния си унес. Нейният дявол я погледна зачудено и я погали, обхващайки талията й. Усети нещо мокро и погледна ръката си. Кръв. Очите му се разшириха от уплаха, той премести Елена стреснато и видя, че от добре запасеният за извънредни случаи дюшек беше изскочила къса кама, пробола момичето на острието си.
- Господи, добре ли си! – за пръв път загрижено попита той и съблече тънката й риза. Тя остана съвсем гола от кръста нагоре пред него и въпреки шока от нараняването каза ядно:
- Как си позволявате...
- Тихо, нека погледна. По дяволите, какъв глупак съм... – огледа раната и въздъхна успокоено. Такъв късмет му се струваше направо невъзможен. Ножът бе пробол само кожа, тази до таза, без да засегне нищо важно.
- Какво ми има? – попита тя уплашена.
- Нищо ви няма, само сте се одраскали, недейте да кудкудякате излишно!- скъса ризата си и затегна раната с нея. – Вземете се покрийте, не стойте като лека жена пред мене! – каза той с незнайно откъде появил се яд и й подхвърли собствената й блуза. Очите на Елена се замрежиха от сълзи, заради проявеното неразумно доверие, което бе указало тялото й на този непознат, а след това заради унижението, което й бе нанаесъл за пореден път от часовете на тяхното нещастно познанство.
- Красива си, крадло, но не можеш да ме замаеш за повече от секунда! – каза зеленоокият звяр и се обърна с гръб към нея в тясната дупка.
- Това беше цял час, господине... – усмихна се тя изтощена от болка и се унесе. След секунди обаче се чу шум от отмерени стъпки и викове. Войниците бяха стигнали и до тази сграда.
- Тихо, госпожице, поемете си дъх и не роптайте, иначе ще ни хванат. – Алехндро я дръпна под водата, като тя успя едва да си поеме дъх в последния момент. Те преплуваха големия кей за съвсем малко време, което обаче на момичето, едва живо, без въздух, се стори като век. Алехндро се учуди защо тя не плува, но после без да мисли я задърпа за косата нагоре, за да изплуват от другата страна, скрити в тъмнината между брега и дъските на кея. Чуваха се силни плясъци от размаха, с който моряците се придвижваха настървено към тях. Двамата изплуваха и си поеха шумно дъх. Момичето пак се хвана отчаяно за него.
- Ще ме потопите, какво правите!
- Аз съм жена и трябва да се удавите доброволно дори, за да ме спасите! – каза тя и гордо надигна лице над водата още повече.
- Защо не плувахте?! Сега ще ви се наложи, те са след нас! Хайде, поемете си дъх! – потопи я заедно със себе си, но тя го удари в гърба и излезе отново над водата заедно с него.
- Имам вериги на краката, гупако, какво си мислите! Престанете да ме потапяте и издигате! Все едно насила ме превръщате в дебнещ крокодил! Няма да направя ни йота усилие повече, кълна се, оставам тук!
- Знаете, че ще потънете много бързо, ако не се държите за мен!
- За вас?! Все едно един пън би могъл да ми помогне да изплувам!- Алехндро я погледна учудено, но стисна зъби:
- Сега ще направите поне малко усилие, трябва да преплуваме през това мъртво течение, преследвачите ни не ще успеят след нас и ще бъдем защитени.
- Не, глупако! Щях да се оправя, ако не се бяхте намесили, сега ми остава само да умра достой... – той се потопи и тя отново едва успя да си поеме дъх, преди Алехандро да я повлече за веригата, свързваща краката и в клопка, плувайки устремено през бурното течение. Колкото повече се бореше да разпори хищното течение, то толкова повече го дърпаше назад и надолу, а тежестта на момичето съсипваше ръката му и той плуваше непохватно. Момичето се бореше трудно с желанието си да отвори уста, липсата на въздух изгаряще дробовете й, водата я натискаше надолу, бързината, с която се движеха жулеше широко отворените й от болка и ужас очи и тя започна да се успива за последен път. „Дръж се още малко, красавице, още малко!” – молеше се Алехандро и се бореше с още по- голямо настървение с водата. За няколко минути бе достигнал предела на силите си. Дори Зоро не можеше да се бори лесно с природата. „Слава Богу”, помисли си той, когато усети, че телата им попаднаха най- сетне в спокойни води.
****
Елена се загледа в тъмните, зелени очи, пронизващи я на сантиметри от нея и почувства странна слабост. Имаше чувството, че е съвсем мъничка и лека, че може да литне или да изчезне вдън земя, ако тези зелени очи го пожелаят. Мъжът облиза леко устните си, загледан в нея и започна да се приближава. Сантиметрите, които трябваше да преборят не бяха повече от три, но за Елена изглеждаха километри. Всичко вървеше с толкова бавен ход... Защо беше тук, какво бе това в ръката й и защо й трябваше? Не знаеше нищо. Той се приближи до устните й, засмя се криво и я отблъсна, изтръгвайки бутилката от ръката й. Тя се удари обратно в бара и веднага се опомни. В очите й се прочете първо учудване, а после яд и унижение, задето бе така грубо и подигравателно изтръгната от току- що открития прекрасен свят.
- Стига си ме оплитала в чара си, крадло! – каза нейния блян, превърнал се мигновено в ироничен звяр. Тя не искаше да се бори, просто посърна в гневен срам.
- Не съм никаква крадла, господине, бъдете така добър да не ме обиждате.
- Така ли? А каква сте, оспожице, за да влизате в, кръчма, която не работи? Определено не сте скитница, ако съдя по дрехите ви. – „Колко жалко, че трябва да се държа така с тебе, хубавице”, мислеше си мъжът, „Но никой няма да смущава покоя на бащиния дух толкова скоро!”
- Не съм скитница, не съм крадла, а още по- малко съм луда или каквото и друго да предположите!
- О, извинете! А може би сте хроцигня? Или не, направо принцеса! – изсмя се мъжът.
- Открихте истината, драги ми непознати. Аз съм именно принцеса. Но това сега не е от значение.
- Бога ми, моля, простете, че не ви познах – принцесата на отчаяните крадли! – каза и се поклони.- Елена се отказа от примирението си, защото новото чувство в нея отслабна, а и непознатият й ”лазеше по нервите като буболече”, както казваше
Емилио.
- Вижте какво нахалник такъв... О, днес ми върви само на разпри! – каза тя и обърса отчаяно челото си с ръка, придържайки роклята си с другата. Чу се отмерен тропот.
- Претърсете всички сгради! – Очите на Елена се разшириха.
****
- Не знам, татко... Ти поне си обичал, нещо те е водело през всички трудности. – Фернанда прехвърляше едно жълто цветенце през пръстите си – а аз съм идеалист, чиито идеи всички приемат като пъклени планове. Нямам пътеводна звезда, нямам рамо, на което да се опра. – тя се засмя – Дори нямам такова, на което да сънувам, че мога! Всички казват, че приличам само на тебе, татко! Защо не съм те познавала поне като дете? Не търся съпруг, всички са толкова смешни, че не знаят и не умеят даже четвърт от това, което зная или мога аз. Стига ми любовта на семейството ми. Знаеш ли, града толкова се е променил за тези шестнадесет години! Кръчмата, в която мама каза, че си пребил Алфонсо от ревност, вече е модерно кафене с какви ли не десерти и модерна мебелировка. В мисията, която си искал хиляди пъти да разрушиш има над сто и петдесет монахини. Е, отец Томас все още е начело, макар и твърде стар. Имението де ла Вега сега е още по- голямо, а затвора „Каяо” се управлява от Гарсия. Той е много болен, но преживява всяка следваща година само за да опита новата реколта вино – Фернанда се усмихна вяло. – А мен ме смятат за ужасен злодей, само защото съзнавам, че града трябва да се управлява с малко повече далновидност и контрол. Никой не иска да признае, че не може цялото население да се храни от парите на фамилията ни и да плаща само символични данъци. Опитвам се да вразумя чичо ми, Алехндро, но той още не разбира особено добре. Знаеш ли, всички са в ужас от новия комендат, но аз смятам, че може би той е ключа към новия живот на града ни. Ех, ако беше тук поне ти щеше да се застъпиш за идеите ми, сигурна съм. - Стана и изтърси роклята си от накъсаните в нея цветчета.-Трябва да оправим портрета ти, толкова се е зацапал от последните бури! – изтри малкото, пожълтяло изображение на Фернандо Санчес де Монкада вградено в надгробната плоча и се усмихна леко – С теб бихме покорили целия свят заедно! – Луната беше пълна, а вечерта топла. Фернандо Санчес сякаш се усмихна от миниатюрния си портрет.
****
Есмералда решеше дългите си коси със замислено изражение. Беше все така красива, сякаш близо двадесетте години от полседните й приключения не бяха изминали. Все пак, тридесет и седем не са толкова много, мислеше си тя. А и Диего всеки ден я караше да се чувства отново почти дете. Той също все още събираше по десетина сърца при всяко излизане до пазара. „Е, бройката е паднала с 5”, шегуваше се той. Всичко случило се вся ужас в сърцето й, но обмисляйки нещата спокойно разбра, че децата й вече са големи и смели както бяха тя и любимия й навремето и в гърдите й се надигна оново странно, задушаващо и хубаво чувство, предвиждащо приключения. Миноса? Това, което бе изрекла Асусена преди смъртта си тормозеше ума на Есмералда цялата вечер. Какво значеше това, че тя трябва да намери потомството на брат си?!
Новият комендант също не само вся страх в сърцето й, но и й напомни за ужасите изживени преди толкова години под владението на Рикардо Монтеро. Но все пак страхът не надви в душата на Есмералда. Осъзна, че не е имала нужда от вечно спокойствие, а от това, да се бори за него, да го спечели и да си почине за следващата битка. Благодареше на светците, че почивката бе достатъчна за да могат тя, Алмудена и Мария Пия да отгледат здрави и смели деца. Не, вече нямаше страх в нея. Последната победа отпреди двадесет години й даваше усещане за непобедимост. „Дано това не ми изгирае лоша шега”, помисли тя.
Докато се гледаше в огледалото към нея се приближи Диего и целуна ключицата й.
- Виждам пламъка в очите ти, Есмералда. И ти слагаш на душата си моя грях, нали, любима?
- Ние сме силни Диего, няма шанс само един злодей да ни възпрепятства. – Диего взе четката за коса от ръцете й, остави я на тоалетката и понесе Есмералда на ръце към леглото.
- Толкова си красива! – целуна устните й и врата й, прикова ръцете й високо над главата, карайки я да забрави за всичко. Тя отвърна на ласките му и всичко изчезна. „Господ е благословил онези, които толкова дълго задържат съкровището на страстта.”
****
- Знаеш ли каква отговорност е това, Мигел? Да бъдеш свещеник не означава просто да правиш добро, ами и да пазиш ужасни тайни, които са ти били изповядани, да пазиш мисията от скверните набези на хора като новия комендант... За мене е добре дошло, защото вече съм твърде стар и болен, но помисли за живота си. Сигурен ли си, че искаш да направиш точно това?
- Готов съм да наследя делото ви, отче Томас. Сигурен съм. – каза Мигел и погледна дебнещо зад рамото на отеца, където една красива монахиня бършеше прахта по сложните орнаменти на един стол. Прокле себе си за волността. – Ако не аз, кой би бил по- подходящ да управлява обителта? Вие сте ме възпитали, вие поведохте сърцето ми към Божията любов. Единственото, което искам е да се отдам на Него.
- Ако си сигурен в решението си с радост ще предам мисията в ръцете ти, Мигел. Ти си отговорен младеж и Господ ще е доволен от службата ти при него.
„Обичам те силно, Господи. Но прости ми, бих служил и на дявола за да разбера името й” – помисли Мигел, загледан в полите на монахинята. Те усети, че я наблюдават и се отдалечи от отеца и красивия младеж.
****
Адалина вдъхна дълбоко аромата на розово масло, пропил се в целия апартамент. В „Паласио Реал” в Мадрид, кралския доврец, от който бяха управлявали пет поколения испански владетели, вече имаше кътче, притежание на Адалина. С четиринайсетте си просторни помещения апартаментът, предназначен за нейн дом не беше един от най- големите, но представляваше висша чест да бъдеш настанен там, защото именно в стаите на това жилище бе обитавала приживе предишната кралица, Мария Луиса Бургос де Кастийя. Всяка стая бе съвършено и хармонично обзаведена. Всичко, до най- малкия детайл беше в спокойно съгласие със събратята си от мрамор, абанос, злато и скъпи платове. С подобно настаняване всеки би бил доволен, но тя правеше изключение. Спалнята, поръчана специално за Адалина беше само началото на промените в помещенията и правеше изключително впечатление. Тя бе пожелала още преди пристигането си да се замени разкошното, високо легло с балдахин и стотици орнаменти с друго, дълго и широко по единадесет стъпки, с огромна, висока седем метра табла от венецианско огледало, която позволяваше на нея и любовниците, които скоро щеше да заплете в мрежите си да се наслаждават на сладострастните й извивки и отрепетирани изражения в спалнята. За да бъде напълно уверена, че ще я видят, Адалина помоли и за огледало, което окачиха над екстаравагнтното легло. Огромната й спалня щяха да застилат през ден и половина с различни животински кожи от далечни континенти, а в двата края на таблата вече се помещаваха два нейни портрета, изрисувани направо върху огледалото с кръв от андалуския жребец, който за свое нещастие си бе позволил да я хвърли от гърба си по време на първата й разходка из Мадридските полета по време на предшно нейно посещение преди няколко седмици.
Залата за приеми приюти два живи африкански жирафа, принудени да стоят в отдалечените противоположни ъгли на помещението в тесни залтни клетки, едва позволяващи им да помръднат, все едно, че бяха стайни растения. Още днес Адалина щеше да организира прием в своя чест, на който бе поканен целия двор и да устрои невиждано от никого зрелище, като освободи жирафите от клетката и предложи на „зрителите” си гледката на тяхното съвокупление. Още с пристигането си уповести решението си, че в тази зала ще се влиза само без обувки, за да се усеща допира на огромните слонски кожи, заместили персийските килими от времето на Мария Луиса.
Банята се сдоби с вкопана вана, която побираше пет души и не се пълнеше си нищо, освен с Бургундско вино. Същинската баня на Адалина се случваше само в чужди апартаменти.
Цялата тази екстравагантност смути и стресна целия двор, но тъй като новата придворна дама плащаше за всичко със собственото си нескончаемо богатство никой не можеше да й направи забележка. Пък и на отегчените, жадни за зрелища дворяни варварският разкош, донсен от Адалина понесе доста освежаващо. Разбира се, на всички бе ясно, че за пред кралицата всички „животниски” страсти в интериора, които проявяваше графиня дел Диабло бяха не плод на екстравагантност, а на ум, възхитен от видяното в далечните си пътувания до Африка и Азия. Така пред Сара Кали Адалина изглеждаше не само интелигентна и вярна, но и изключително смела жена с авантюристичен дух. А и докато Нарваес беше неин съучастник и под чаршафа, и под небосвода на света, тя нямаше за какво да се терзае.
Разхождаше се бавно из новия си дом, поклащайки сладострастно извивките си в разкошна рокля от зелено кадифе, контрастираща с червената й коса. Стигна до леглото и се загледа в двете си изображения, нарисувани с кръв. Засмя се в захлас:
- Лусио, виж как реших да увековеча онова нещастно животно, което ме хвърли от гърба си.- не очакваше отговор от нисичкия и възпълен старец, който й служеше откакто се бе превърнала в Адалина дел Диабло. – Лусио!
- Да госпожице – измрънка мъжът, който хванал кепенцето си в ръце, разглеждаше със страхопочитание владенията на „смахнатата”, както той тайно я наричаше.
- Донеси ми вода! – изкомандва тя.
- Ама, нали наредихте тук да се държи само вино, госопжице... о- откъде да ви намеря вода? – измънка човечеца.
- Не ме интересува, просто ми донеси, дори ако трябва да я измагьосаш, за Бога!
- Какво да правя, какво? – запита се на глас Лусио, докато обикаляше из големите стаи. Влезе в залата за приеми и се загледа в единия жираф, след това погледа му попадна на златната купичка с вода в краката му.
- Боже милостиви, дано не научи, че ще ме убие, лудата червенокоса гарга! – стисна зъби, затвори очи и стъпвайки на пръсти взе един бокал и го напълни с вода от купичката.
****
- Къде ще се скрием сега, самодоволен глупак такъв! Ще ме намерят! – захласна се в уплахата си Елена. Зеленоокият й блян се зачуди, погледна я с досада и я завлече за ръката отново зад бара. Дръпна една касетка с шишета и под нея се откри капак в пода. Той го отвори, бутна я вътре и влезе след нея. Двамата паднаха в тъмна стаичка, толкова ниска, че не можеше да се изправят, покрита със сено и „обзаведена” само с дюшек, възглавница и свещник.
- О, благодаря ви, че ме скрихте, господине, благодаря ви горещо! – възкликна Елена, забравила унижението и гнева към мъжа до нея.
- Не ми благодарете, малка глупачке! Крия себе си! Ако разберат, че барът не е изоставен мигом ще го разрушат! Не си придавайте чак такава важност, малката.
- О... – замлъкна тя разочаровано – Важното все пак е, че няма да ме открият. Как се казвате? Мисля, че е време да се запознаем. Или първо ми разкажете историята на този бар и вашата, ако желаете. Но нека първо се представя, къде ми е възпитанието! Аз съм...
- Млъкнете за Бога, кокошка такава! Оставете ме на мира! Не искам да се запознавам с вас, нито да говоря. Просто млъкнете, за да не ви изкарам горе в ролята на пушечно месо и бъдете благодарна, че сте тук! На Елена й прикипя и тя с тих вик се хвърли върху него и започна да го драска по лицето:
- Как може да сте толкова циничен! Простак, нещастник! Аз съм дама, а вие ме унижавате с презрението си!
- Прекалихте, госпожице – тросна се той, избърсвайки кръвта от врата и лицето си.
- Още нищо не сте видели! – изпъшка гневно тя в опита си да е тиха и му зашлеви силна плесница. Това беше крайната точка на търпението му. В зелените очи сякаш лумна гневен пламък и той понечи да я удари с цялата си сила. В последния момент обаче се спря и преди да осъзнае какво прави затвори устните й с ядна целувка.
Устните му я опариха със страстта и гнева, с който я целуваха и тя усети гореща тръпка да поваля всяка възможна съпротива в тялото й. Целувките му я изпиваха, не спираха и изразяваха буря от чувства, съдържаща безумие, страст, ярост, надмощие, присмех над слабостта й и нещо изненадващо – загрижена, но добре прикрита нежност. Скъсаният корсет отдавна беше паднал и сега от загорелите му гърди я отделяше само тънката й долна риза. Целуна гърдите й през материята, която сякаш не съществуваше и тя задавено изохка в мъгла от силни, нови усещания. Той плъзна ръката си под брокатените поли на жълтата й рокля и започна да гали гладката кожа, изкачвайки се към горящото заветно място. Когато я докосна през бельото тя отвори замалко очи и понечи да се отдръпне, но той я прикова на тънкия, мръсен дюшек с невнимателна, палеща целувка и хвана с едната си ръка нейните над главата й, с другата слезе отново надолу и отново я докосна там. Тя изстена задъхано и отвори очи. Срещна неговите, огнени и заповядващи, прилични по- скоро на дяволски и потънали в страст. Загали я нежно и настойчиво, без да отделя странния си дяволски поглед от нейния.
- Аааа! – извенъж извика изненадано тя, изкарана от сладострастния си унес. Нейният дявол я погледна зачудено и я погали, обхващайки талията й. Усети нещо мокро и погледна ръката си. Кръв. Очите му се разшириха от уплаха, той премести Елена стреснато и видя, че от добре запасеният за извънредни случаи дюшек беше изскочила къса кама, пробола момичето на острието си.
- Господи, добре ли си! – за пръв път загрижено попита той и съблече тънката й риза. Тя остана съвсем гола от кръста нагоре пред него и въпреки шока от нараняването каза ядно:
- Как си позволявате...
- Тихо, нека погледна. По дяволите, какъв глупак съм... – огледа раната и въздъхна успокоено. Такъв късмет му се струваше направо невъзможен. Ножът бе пробол само кожа, тази до таза, без да засегне нищо важно.
- Какво ми има? – попита тя уплашена.
- Нищо ви няма, само сте се одраскали, недейте да кудкудякате излишно!- скъса ризата си и затегна раната с нея. – Вземете се покрийте, не стойте като лека жена пред мене! – каза той с незнайно откъде появил се яд и й подхвърли собствената й блуза. Очите на Елена се замрежиха от сълзи, заради проявеното неразумно доверие, което бе указало тялото й на този непознат, а след това заради унижението, което й бе нанаесъл за пореден път от часовете на тяхното нещастно познанство.
- Красива си, крадло, но не можеш да ме замаеш за повече от секунда! – каза зеленоокият звяр и се обърна с гръб към нея в тясната дупка.
- Това беше цял час, господине... – усмихна се тя изтощена от болка и се унесе. След секунди обаче се чу шум от отмерени стъпки и викове. Войниците бяха стигнали и до тази сграда.
****
-Е- е-е- ето ви вода, графиньо. – Каза изплашеният да не бъде разкрит Лусио и поднесе бокала на господарката си.
- Ти си същинско съкровище понякога, прасе такова! Откъде я намери?Тук вода имат само... – каза тя с насмешка и отпи от водата. След секунда я изплю – ЖИРАФИТЕ!- задъхано и отвратено започна за бърше устата си и посочи истреично Лусио с пръст – Нещастник! Стар мухлясал гулпак! Как можа да ми донесеш водата... на жирафите! Ще те убия, ще те заколя, ще, ще... – редеше тя с крясъци.
- Ама моля ви се госпожо, това не е истина! Аз я налях от чешмата в банята, моля ви, имайте милост, имайте! – уплашено замоли слугата, като вътрешно се заливаше от смях.
- О! Добре тогава, Лусио – тя беше прекалено важна, за да се занимава със слуги, просто им вярваше , за да я оставят намира. – Сега вън! – отново отпи от бокала и се усмихна. През това време един от жирафите потърси вода в купичката си, но уви, не намери. А възрастният слуга подскачаше от задоволство пред вратата на апартамента й.
- Аз съм Адалина дел Диабло – каза тя доволно и се засмя лукаво – Отива ми! Дел Диабло...! А на вас ще отива падналата корона, ваше величество! – каза тя и погледна портрета на Сара Кали, задължителен за всеки апартамент в довреца.
****
Със сетни сили Алехандро извлече робинята и себе си на брега и се строполи до нея изтощен. Поемаше си дъх тежко и дълбоко. И двамата бяха мокри до кости, а лятната вечер изведнъж беше захладняла необичайно. „Ще умре ако я оставя мокра на студа.”, помисли си Алехндро и се напрегна, за да пребори безсилието си и да отведе жената някъде, където да е в безопасност. Но къде? Огледа се наоколо, беше близо до рибарските къщи, но едва ли някой щеше да приюти двама мокри непознати, единият от тях при това с вериги на краката. Хората отново бяха станали плахи и нерешителни след вестта, че работата ще им бъде отнета. Можеше да я заведе само на едно място. Пещерата на Зоро. Не бе нито особено близо, нито особено лесно да я отведе дотам, а съвсем дург въпрос беше, че бе истинска лудост да го направи! Но какво би могла да знае една чуждоземна робиня за Зоро, каза си той и треперещ събра сили и я поведе натам. След два часа труден поход той стигна с припадналата жена на ръце пред входа на скривалището си. Занесе я на масата с оръжия, премести ги и я положи там. След това падна уморен и се опря в каменната стена. Жената се разбуди, огледа се, грабна един пистолет, останал до нея и го насочи към Алехндро. Трепереща, слаба и мокра:
- Благодаря, че ме спасихте, непознати, но няма да изпусна шанса да съм свободна! – каза тя – А вие също сте пречка на пътя ми!
КРАЙ
-Е- е-е- ето ви вода, графиньо. – Каза изплашеният да не бъде разкрит Лусио и поднесе бокала на господарката си.
- Ти си същинско съкровище понякога, прасе такова! Откъде я намери?Тук вода имат само... – каза тя с насмешка и отпи от водата. След секунда я изплю – ЖИРАФИТЕ!- задъхано и отвратено започна за бърше устата си и посочи истреично Лусио с пръст – Нещастник! Стар мухлясал гулпак! Как можа да ми донесеш водата... на жирафите! Ще те убия, ще те заколя, ще, ще... – редеше тя с крясъци.
- Ама моля ви се госпожо, това не е истина! Аз я налях от чешмата в банята, моля ви, имайте милост, имайте! – уплашено замоли слугата, като вътрешно се заливаше от смях.
- О! Добре тогава, Лусио – тя беше прекалено важна, за да се занимава със слуги, просто им вярваше , за да я оставят намира. – Сега вън! – отново отпи от бокала и се усмихна. През това време един от жирафите потърси вода в купичката си, но уви, не намери. А възрастният слуга подскачаше от задоволство пред вратата на апартамента й.
- Аз съм Адалина дел Диабло – каза тя доволно и се засмя лукаво – Отива ми! Дел Диабло...! А на вас ще отива падналата корона, ваше величество! – каза тя и погледна портрета на Сара Кали, задължителен за всеки апартамент в довреца.
****
Със сетни сили Алехандро извлече робинята и себе си на брега и се строполи до нея изтощен. Поемаше си дъх тежко и дълбоко. И двамата бяха мокри до кости, а лятната вечер изведнъж беше захладняла необичайно. „Ще умре ако я оставя мокра на студа.”, помисли си Алехндро и се напрегна, за да пребори безсилието си и да отведе жената някъде, където да е в безопасност. Но къде? Огледа се наоколо, беше близо до рибарските къщи, но едва ли някой щеше да приюти двама мокри непознати, единият от тях при това с вериги на краката. Хората отново бяха станали плахи и нерешителни след вестта, че работата ще им бъде отнета. Можеше да я заведе само на едно място. Пещерата на Зоро. Не бе нито особено близо, нито особено лесно да я отведе дотам, а съвсем дург въпрос беше, че бе истинска лудост да го направи! Но какво би могла да знае една чуждоземна робиня за Зоро, каза си той и треперещ събра сили и я поведе натам. След два часа труден поход той стигна с припадналата жена на ръце пред входа на скривалището си. Занесе я на масата с оръжия, премести ги и я положи там. След това падна уморен и се опря в каменната стена. Жената се разбуди, огледа се, грабна един пистолет, останал до нея и го насочи към Алехндро. Трепереща, слаба и мокра:
- Благодаря, че ме спасихте, непознати, но няма да изпусна шанса да съм свободна! – каза тя – А вие също сте пречка на пътя ми!
КРАЙ
1 коментар:
Как се казва втората част на филма Зоро
Публикуване на коментар