*1 Епизод*
Трите линии, съставящи „Z”-то, прогориха кожата и оставиха кървава следа на врата на новия комендант.
- Тук никой не иска да бъде безпокоен, комендант Алтамиран.
Коменданта стискаше зъби и със злоба се опитваше да опознае чертите, оставени на показ от маската.
- Приятен първи ден по нашите земи, коменданте. – каза Зоро, поклони се и изчезна зад покривите на постройките, заобикалящи пристанището.
****
- И той препуснал с вдигната шпага през възвишенията на Лос Анхелес върху верния си кон, раздал справедливост още веднъж.
- А виждали ли са го оттогава, дон Диего? – попита Каридад, едно от малките циганчета в лагера, събрали се около Диего де ла Вега. Той се усмихна тъжно и загадъчно, и докосна челото си с ръка. Вече не беше млад, не беше легендата Зоро.
- Не, не са. – каза той с носталгия – Може би е отишъл да се бори по други земи, където хората са имали по- голяма нужда от него. Но съм сигурен, че ще навести войските на новия комендант съвсем скоро, деца. – каза той и се изправи.
- Дон Диего, елате, тя се събужда! - Ана Камила го викаше от една шатра.
Той се запъти натам с бавна крачка. Това беше важен момент за Есмералда и той трябваше да бъде до нея. Отметна шаловете , служещи за прегради и влезе в задушното място. Там, смълчана, на земята, стоеше Есмералда със запретнати поли над една жена, твърде възрастна за да бъде разпозната лесно в нея майката на Ренсо, Асусена. Помръдна между десетината възглавнички, на които лежеше и се вкопчи в ръката на своята принцеса.
- Есмералда, принцесо... – задърпа я надолу към лицето си.
- Опитва се да й каже нещо от часове при всяко свое събуждане. – каза Ренсо на Диего, водейки го настрани от Есмералда и майка си.
- Но какво толкова би могла да иска да й каже, Ренсо? Нали всички тайни бяха разкрити преди толкова години!
- Миноса... Миноса.... – изрече с мъка Асусена на Есмералда, дърпайки я към изпотения си и измъчен лик. – намери потомството на брат си, принцесо.... на брат си...
- Асусена, какво говориш?! Брат ми? Кои са Миноса? Асусена! Говори, моля те!
Но тя издъхна. Всички в шатрата сведоха глава. Есмералда, Диего, Ренсо и Ана Камила. Бе живяла дълъг и хубав живот...
****
След смъртта на Мария Луиса Бургос, Сара Кали бе коронована за кралица на Испания. Ала след първоначалното топло посрещане на народа, нещата започнаха да се променят, и всички застанаха срещу нейното царуване. Група консерватори, към които преди двадесет години принадлежеше и херцог Хакобо, настройваха народа срещу новата кралица, изпращайки верните си из кралските войски войници да сеят разруха из долните прослойки на народа. Разбира се, хората нямаше как да знаят, че бедите им не са по заповед на новата кралица и се бунтуваха с омраза срещу нея. А тя на свой ред, макар и мъдра и недотам доверчива както предшественицата си, не успяваше да разбере кой е невидимият враг, който настройва всички срещу нея. От няколко месеца насам поне можеше да се радва на присъствието на красивата си внучка, Елена де ла Вега.” Това момиче е същото като моята мила дъщеря”, казваше си тя – „Така непокорна, красива. Но когато няма срещу какво да се бори, сама ще се погуби от лудориите си...”
- Не ми я взимайте, моля ви, не ми я взимайте... – плачеше бедно детенце и дърпаше от ръцете на един войник една огърлица.
Елена, която обичаше да се разхожда из бедните квартали, за да се почувства по- свободна далеч от етикета и обноските на двора, видя сцената и запретна роклята си, запътвайки се бързо натам.
- Какво правите, войник?! Заповядвам веднага да оставите детето!
- Подпалете къщите! – вика дойде някъде отзад.
Ядът в Елена растеше, тя грабна детето за ръка и се затича надолу, по посока на вика. Стигна точно преди факлата на друг войник да докосне една каруца със сено.
- Името ви, войнико! – заповяда тя, задъхвайки се.
- Това не е място за една госпожица, сеньорита. Вървете си оттук или ще си отидете насила!
- Казах, името ви! Как си позволявате да се държите така с внучката на кралицата!
- Простете, госпожице, не ви познах. Палим къщите на бедняците, защото това място ще ни е нужно за да построим открит базар. – изрече всичко без капка разкаяние, независимо, коя беше казала, че е тя. Нещо в надменния му поглед не й се хареса. – капитан Габриел Посадос, на вашите услуги.
- Заповядвам веднага да се изнесете с войската си оттук! Невъзможно е това да е заповед на кралицата! Веднага оставете хората!
Капитанът се почуди малко, но изпълни заповедтта, все пак нищо не биваше да достига до кралицата.
- Войници! Търгваме си!
Но още след няколкото направени от нея крачки, усети топлина върху тила си и когато се обърна, видя, че все пак бяха подпалили къщите.
- Безсрамник! – тя се върна и удари звучна плесница на капитан Посадос.
Извади собствената му шпага и я опря в гърлото му.
- Какво си мислите, капитане?
- Мехия, подай си шпагата. – каза той спокойно, гледайки я нагло. Замахна, но Елена беше бърза и парира удара му. Беше силен, но далеч не толкова добър като нея със шпагата. След няколко мига беше повален.
- Не си позволявайте волности, капитане.
- Да си вървим, принцесо, достатъчно с глупостите за днес.- отнякъде се чу студен, жабешки глас. Нейният надзорник в истинското му лице.
- Не и вие, Нарваес! – огледа се като малко животинче, избра посоката си за бягство, и се заттича натам. Но трима войника се изпречиха срещу й. Зачуди се какво да прави.
- Олеле, маймуни, помощ!
- Къде?! Къде?! – ококориха се младите глупави войници и направиха неориентирано завъртане в търсене на животните. През това време тя се изкачи пъргаво на покрива на една ниска къща, докато се смееше.
- Не можете да ги видите, господа, трябва ви огледало!- сърцето й слезе в петите – къщата , върху чиито покрив беше, бе обхваната от пламъци. Роклята й пречеше, но тя се прехвърли върху други няколко къщи. Войниците също вече бяха на покривите, по петите й. Нарваес гледаше отдолу студено, все едно тя не прави нищо учудващо. Елена стигна до покрива на една по- висока сграда, а до нея нямаше друга. Само заграждение с десетина крави.
- О, света Дево! – тя стисна зъби и скочи върху гърба на една крава. – хайде, животинче, кончетата не се сърдят, хайде направи го и ти, да полетим като вятъра – отчаяно говореше тя, но кравата преживяше, все едно няма човек върху й.
- О, кравичке, съжалявам, каза тя , извади една фиба от косата си и я убоде в хълбока. Кравата се ядоса, уплаши се и препусна доколокото можеше. Елена се хвана за врата й, кравата прескочи ограждението. Минаваше по окаяните бедни улици, пищеше, но кравата не спираше. Войниците вече бяха назад. Най- накрая кравата я хвърли от гърба си и тя прелетя и падна върху една сергия с плодове. Осъзна се по- бързо от хората около нея и се затича към едно изоставено заведение. Скри се зад бара, с лице към ъгъла и задиша тежко. Изведнъж изсвистя шпага и корсетът й беше съдран.
- Какво правиш тук, крадло!
****
- Честно казано, като помощница на чичо Алехандро в губернаторството съм наясно с доста неща, господа, и определено не мисля, че трябва да оставим на коменданта и най- малката възможност да решава нещо сам. Иначе ще се получи така, както са ни разказвали родителите ни. – Фернанда завърши убедително и загледа „публиката” си, която се състоеше от братовчед й Мигел, син на Алмудена и чичо й, няколко деца на изтъкнати граждани от Лос Анхелес и Федерико и Емилио, близнаците на Каталина и Тобиас.
- Разбира се, светлина на моите очи! Щом казваш, ако трябва ще пробода със шпагата си онзи негодник коменданта през едното ухо, та чак до другото – каза Емилио въодушевено, като показваше с ръка застраштелни движения – та чак... до... другото- завърши той. Фернанда се засмя:
- Емилио, моля те, аз се опитвам да бъда сериозна, а ти отново се впускаш в абсурдните си обяснения!
- М- м- м- моля? – примига той престорено засегнато – Йо соно твой най – искрен обожател, плийс, Фернанда!
- За жалост, Емилио, неведомите пътища на съдбата са те превърнали в същински бащичко и това никой не би могъл да оспори. – каза Мигел с усмивка.
- Братко, наистина си голям палячо! – каза брат му.
- Нон, нон! Когато спра коменданта с ей тези ръце, още преди първото му злодеяние вие всичи ще гледате като малки пиленца!- отсече Емилио с комичен патос, който според него беше категоричен, и излезе от кръчмата, която вече беше модерно кафене.
****
Мария Пия и Алфонсо лежаха прегърнати в леглото, загледани някъде в пространството.
- Скъпи, можеш ли да го повярваш? Ние вече остаряхме, приключенията ни свършиха.
- Мария Пия, ако трябва да бъда честен, все още си така красива, макар, че годините минават. За мен винаги ще си най- красивото видение в живота ми. – каза Алфонсо и я целуна по върха на носа. – Пък и аз също вече не съм най- красивия момък, така че ни остава само да поглеждаме по- рядко в огледалото и да се обичаме колкото се може повече.
- Да, скъпи. Но аз пропилях двадесет години от живота си борейки се със себе си и изпуснах младостта си. Не можах да те даря с твое дете...
- Аз обичам Фернанда все едно е моя, знаеш го...
- Знаеш ли, тя толкова ме притеснява. Все повече заприличва на Фернандо. Сега единственото в главата й е управлението на града, прекарва цялото си време в губернаторството и убеждава Алехандро да вдига данъците, все едно не знае, че хората са бедни.
- Но Мария Пия, да мислиш за бъдещето не е лошо, града има нужда от тези пари за да се модернизира!
- Не знам, Алфонсо, това ще я превърне в амбициозна жена, а който не знае спирка на желанията си никога не свършва добре... Да, обичах Фернандо, но той погуби целия си живот докато намери правилния път... Дано тя не последва съдбата му...
****
- Какво казваш, Бернардо? Роби? Мислех, че Алтамиран ще се спре поне за малко сред посрещането, което му устроих, но явно съм се лъгал. – Алехандро сваляше дрехите на „Зоро” и се обличаше в цивилни. – Не би могъл да вземе работата на селяните и да сложи роби на тяхно място! Тази вечер е посрещането му и най- вероятно поне ще загатне идеите си....
****
От каретата се подаде изящна обувка, последвана от водопад от зелено кадифе. Поеха ръката на дамата и тя слезе. Червените й коси се спускаха в красиво подредена прическа, а лукавата й усмивка в миг се смекчи, щом се поклони на кралицата.
- Ваше величество, за мен ще бъде радост да ви служа.
****
- Отбранявай се, Мигел, да, точно така! – шпагата падна от ръката на баща му. – Браво, сине! Аз остарявам, но истината е, че все още не би могъл да ме победиш, ако наистина не беше толкова добър фехтовач!
- Дон Алехандро, трябва вече тръгва за посрещане на нов комендант! – провикна се Долорес, която се придвижваше с бастунче, но все още беше все така весела и жизнена.
Двамата влязоха в трапезарията. Там вече бяха Алмудена, Алфонсо, Мария Пия, Алехандро и Фернанда.
- Скъпи, Диего и Есмералда ще дойдат направо там. Днес са погребали Асусена и.... – всички наведоха глава.
- Тя живя хубав живот. – каза Мария Пия – Сигурна съм, че Господ ще е щастлив да има жена като нея при себе си. Хайде да тръгваме, не бих искала да пропусна да видя лицето на новите беди в града.
****
Барабаните биеха, коменданта излезе на подиума.
-Здравейте, граждани на Лос Анхелес! Аз съм комендант Антонио Алтамиран. Радвам се, че всички сте тук, за да споделя с вас идеите, които имам. През последните години в град Лос Анхелес е царяло идилично управление. Разбира се, под спокойствието, развитието на града е гниело. Селяните са плащали ниски данъци, а са имали високи доходи. Испанският двор иска от нас да достигнем просперитета на други колониални градове в Америка....- Диего се покашля в тълпата:
- С извинение, комендант Алтамиран, но бих искал да ви представя испанската принцеса, Есмералда де ла Вега.
- Приятно ми е, коменданте – кимна Есмералда от тълпата.
- Както виждате, тук добре знаем какво иска испанският двор. Продължете, моля.- Коменданта преглътна ядно и продължи:
- Граждани! Искам да ви представя пътя към успеха на този град! Хазната ни трябва винаги да е пълна и бе решено, че нямаме възможността да плащаме за работна ръка. Затова, нашите братя французи ни подариха пратка от пет хиляди роби, които ще заемат вашите работни места! – из тълпата се чу ахкане, цялата фамилия де ла Вега не намери какво да каже. Погледа на коменданта смразяваше и най- непокорния дух. – Разбира се, - продължи той – ще получите в компенсация по един акър земя в севернята част на планините, черз който ще можете да поддържате домакинството си...
- Но там има само блата! Извика най – голямата дъщеря на Ренсо и Ана Камила, Асунсион.
- Управлението реши, че земите са годни за обработване, госпожице, и това е достатъчно.
- Диего... мисля че ще ни трябват много повече Зоровци от един.... – каза Есмералда тихо и се сгуши в него.
****
- Обърни се, крадло, и ще помисля дали да те пратя на бесилото! – извика мъжкият глас. Елена прихвана гневно роклята си, за да не остане гола и се обърна.
- Безсрамник! Как си позволявате! – хвана една гарафа за вино от бара и се завъртя да го удари. Той хвана ръката й и двамата застинаха на милиметри един от друг. Дъха им секна.
****
Още щом започна закритото празненство на коменданта, Алехндро излезе и се запъти към пристанището, преоблечен като селянин. Трябваше да намери корабите с робите и да разучи всичко. Разходи се малко и ги намери в дъното на пристанището. Плющяха бичове, на палубата горяха големи огньове, на които се печеше храна. Той се промъкна тихо и погледна през един от люковете в трюма. Там, като сардини, бяха натъпкани стотици роби, бели, черни, жълти, оковани, мръсни и болни. Навлезе във водата и заплува, за да разгледа и другите помещения през люковете. Чу силен вик и някой пльосна във водата до него, но за да се задържи на повърхността, избута Алехандро надолу.
- Никога не се дръжте така с една графиня, господа! – извика жената от водата. После Алехндро я хвана, опря я до кораба в тъмнината, още задъхан и плюещ вода.
- Щяхте да ме удавите госпожице, за Бога!
Лицето й се беше изчистило от водата и пред Алехaндро се разкри жена с красиво, непокорно лице и дълбоки, тъмни очи. Двамата се загледаха един в друг, дишайки тежко. Двама от екипажа скочиха и заплуваха към тях с викове. Те се спогледаха изплашено.
*КРАЙ*
Трите линии, съставящи „Z”-то, прогориха кожата и оставиха кървава следа на врата на новия комендант.
- Тук никой не иска да бъде безпокоен, комендант Алтамиран.
Коменданта стискаше зъби и със злоба се опитваше да опознае чертите, оставени на показ от маската.
- Приятен първи ден по нашите земи, коменданте. – каза Зоро, поклони се и изчезна зад покривите на постройките, заобикалящи пристанището.
****
- И той препуснал с вдигната шпага през възвишенията на Лос Анхелес върху верния си кон, раздал справедливост още веднъж.
- А виждали ли са го оттогава, дон Диего? – попита Каридад, едно от малките циганчета в лагера, събрали се около Диего де ла Вега. Той се усмихна тъжно и загадъчно, и докосна челото си с ръка. Вече не беше млад, не беше легендата Зоро.
- Не, не са. – каза той с носталгия – Може би е отишъл да се бори по други земи, където хората са имали по- голяма нужда от него. Но съм сигурен, че ще навести войските на новия комендант съвсем скоро, деца. – каза той и се изправи.
- Дон Диего, елате, тя се събужда! - Ана Камила го викаше от една шатра.
Той се запъти натам с бавна крачка. Това беше важен момент за Есмералда и той трябваше да бъде до нея. Отметна шаловете , служещи за прегради и влезе в задушното място. Там, смълчана, на земята, стоеше Есмералда със запретнати поли над една жена, твърде възрастна за да бъде разпозната лесно в нея майката на Ренсо, Асусена. Помръдна между десетината възглавнички, на които лежеше и се вкопчи в ръката на своята принцеса.
- Есмералда, принцесо... – задърпа я надолу към лицето си.
- Опитва се да й каже нещо от часове при всяко свое събуждане. – каза Ренсо на Диего, водейки го настрани от Есмералда и майка си.
- Но какво толкова би могла да иска да й каже, Ренсо? Нали всички тайни бяха разкрити преди толкова години!
- Миноса... Миноса.... – изрече с мъка Асусена на Есмералда, дърпайки я към изпотения си и измъчен лик. – намери потомството на брат си, принцесо.... на брат си...
- Асусена, какво говориш?! Брат ми? Кои са Миноса? Асусена! Говори, моля те!
Но тя издъхна. Всички в шатрата сведоха глава. Есмералда, Диего, Ренсо и Ана Камила. Бе живяла дълъг и хубав живот...
****
След смъртта на Мария Луиса Бургос, Сара Кали бе коронована за кралица на Испания. Ала след първоначалното топло посрещане на народа, нещата започнаха да се променят, и всички застанаха срещу нейното царуване. Група консерватори, към които преди двадесет години принадлежеше и херцог Хакобо, настройваха народа срещу новата кралица, изпращайки верните си из кралските войски войници да сеят разруха из долните прослойки на народа. Разбира се, хората нямаше как да знаят, че бедите им не са по заповед на новата кралица и се бунтуваха с омраза срещу нея. А тя на свой ред, макар и мъдра и недотам доверчива както предшественицата си, не успяваше да разбере кой е невидимият враг, който настройва всички срещу нея. От няколко месеца насам поне можеше да се радва на присъствието на красивата си внучка, Елена де ла Вега.” Това момиче е същото като моята мила дъщеря”, казваше си тя – „Така непокорна, красива. Но когато няма срещу какво да се бори, сама ще се погуби от лудориите си...”
- Не ми я взимайте, моля ви, не ми я взимайте... – плачеше бедно детенце и дърпаше от ръцете на един войник една огърлица.
Елена, която обичаше да се разхожда из бедните квартали, за да се почувства по- свободна далеч от етикета и обноските на двора, видя сцената и запретна роклята си, запътвайки се бързо натам.
- Какво правите, войник?! Заповядвам веднага да оставите детето!
- Подпалете къщите! – вика дойде някъде отзад.
Ядът в Елена растеше, тя грабна детето за ръка и се затича надолу, по посока на вика. Стигна точно преди факлата на друг войник да докосне една каруца със сено.
- Името ви, войнико! – заповяда тя, задъхвайки се.
- Това не е място за една госпожица, сеньорита. Вървете си оттук или ще си отидете насила!
- Казах, името ви! Как си позволявате да се държите така с внучката на кралицата!
- Простете, госпожице, не ви познах. Палим къщите на бедняците, защото това място ще ни е нужно за да построим открит базар. – изрече всичко без капка разкаяние, независимо, коя беше казала, че е тя. Нещо в надменния му поглед не й се хареса. – капитан Габриел Посадос, на вашите услуги.
- Заповядвам веднага да се изнесете с войската си оттук! Невъзможно е това да е заповед на кралицата! Веднага оставете хората!
Капитанът се почуди малко, но изпълни заповедтта, все пак нищо не биваше да достига до кралицата.
- Войници! Търгваме си!
Но още след няколкото направени от нея крачки, усети топлина върху тила си и когато се обърна, видя, че все пак бяха подпалили къщите.
- Безсрамник! – тя се върна и удари звучна плесница на капитан Посадос.
Извади собствената му шпага и я опря в гърлото му.
- Какво си мислите, капитане?
- Мехия, подай си шпагата. – каза той спокойно, гледайки я нагло. Замахна, но Елена беше бърза и парира удара му. Беше силен, но далеч не толкова добър като нея със шпагата. След няколко мига беше повален.
- Не си позволявайте волности, капитане.
- Да си вървим, принцесо, достатъчно с глупостите за днес.- отнякъде се чу студен, жабешки глас. Нейният надзорник в истинското му лице.
- Не и вие, Нарваес! – огледа се като малко животинче, избра посоката си за бягство, и се заттича натам. Но трима войника се изпречиха срещу й. Зачуди се какво да прави.
- Олеле, маймуни, помощ!
- Къде?! Къде?! – ококориха се младите глупави войници и направиха неориентирано завъртане в търсене на животните. През това време тя се изкачи пъргаво на покрива на една ниска къща, докато се смееше.
- Не можете да ги видите, господа, трябва ви огледало!- сърцето й слезе в петите – къщата , върху чиито покрив беше, бе обхваната от пламъци. Роклята й пречеше, но тя се прехвърли върху други няколко къщи. Войниците също вече бяха на покривите, по петите й. Нарваес гледаше отдолу студено, все едно тя не прави нищо учудващо. Елена стигна до покрива на една по- висока сграда, а до нея нямаше друга. Само заграждение с десетина крави.
- О, света Дево! – тя стисна зъби и скочи върху гърба на една крава. – хайде, животинче, кончетата не се сърдят, хайде направи го и ти, да полетим като вятъра – отчаяно говореше тя, но кравата преживяше, все едно няма човек върху й.
- О, кравичке, съжалявам, каза тя , извади една фиба от косата си и я убоде в хълбока. Кравата се ядоса, уплаши се и препусна доколокото можеше. Елена се хвана за врата й, кравата прескочи ограждението. Минаваше по окаяните бедни улици, пищеше, но кравата не спираше. Войниците вече бяха назад. Най- накрая кравата я хвърли от гърба си и тя прелетя и падна върху една сергия с плодове. Осъзна се по- бързо от хората около нея и се затича към едно изоставено заведение. Скри се зад бара, с лице към ъгъла и задиша тежко. Изведнъж изсвистя шпага и корсетът й беше съдран.
- Какво правиш тук, крадло!
****
- Честно казано, като помощница на чичо Алехандро в губернаторството съм наясно с доста неща, господа, и определено не мисля, че трябва да оставим на коменданта и най- малката възможност да решава нещо сам. Иначе ще се получи така, както са ни разказвали родителите ни. – Фернанда завърши убедително и загледа „публиката” си, която се състоеше от братовчед й Мигел, син на Алмудена и чичо й, няколко деца на изтъкнати граждани от Лос Анхелес и Федерико и Емилио, близнаците на Каталина и Тобиас.
- Разбира се, светлина на моите очи! Щом казваш, ако трябва ще пробода със шпагата си онзи негодник коменданта през едното ухо, та чак до другото – каза Емилио въодушевено, като показваше с ръка застраштелни движения – та чак... до... другото- завърши той. Фернанда се засмя:
- Емилио, моля те, аз се опитвам да бъда сериозна, а ти отново се впускаш в абсурдните си обяснения!
- М- м- м- моля? – примига той престорено засегнато – Йо соно твой най – искрен обожател, плийс, Фернанда!
- За жалост, Емилио, неведомите пътища на съдбата са те превърнали в същински бащичко и това никой не би могъл да оспори. – каза Мигел с усмивка.
- Братко, наистина си голям палячо! – каза брат му.
- Нон, нон! Когато спра коменданта с ей тези ръце, още преди първото му злодеяние вие всичи ще гледате като малки пиленца!- отсече Емилио с комичен патос, който според него беше категоричен, и излезе от кръчмата, която вече беше модерно кафене.
****
Мария Пия и Алфонсо лежаха прегърнати в леглото, загледани някъде в пространството.
- Скъпи, можеш ли да го повярваш? Ние вече остаряхме, приключенията ни свършиха.
- Мария Пия, ако трябва да бъда честен, все още си така красива, макар, че годините минават. За мен винаги ще си най- красивото видение в живота ми. – каза Алфонсо и я целуна по върха на носа. – Пък и аз също вече не съм най- красивия момък, така че ни остава само да поглеждаме по- рядко в огледалото и да се обичаме колкото се може повече.
- Да, скъпи. Но аз пропилях двадесет години от живота си борейки се със себе си и изпуснах младостта си. Не можах да те даря с твое дете...
- Аз обичам Фернанда все едно е моя, знаеш го...
- Знаеш ли, тя толкова ме притеснява. Все повече заприличва на Фернандо. Сега единственото в главата й е управлението на града, прекарва цялото си време в губернаторството и убеждава Алехандро да вдига данъците, все едно не знае, че хората са бедни.
- Но Мария Пия, да мислиш за бъдещето не е лошо, града има нужда от тези пари за да се модернизира!
- Не знам, Алфонсо, това ще я превърне в амбициозна жена, а който не знае спирка на желанията си никога не свършва добре... Да, обичах Фернандо, но той погуби целия си живот докато намери правилния път... Дано тя не последва съдбата му...
****
- Какво казваш, Бернардо? Роби? Мислех, че Алтамиран ще се спре поне за малко сред посрещането, което му устроих, но явно съм се лъгал. – Алехандро сваляше дрехите на „Зоро” и се обличаше в цивилни. – Не би могъл да вземе работата на селяните и да сложи роби на тяхно място! Тази вечер е посрещането му и най- вероятно поне ще загатне идеите си....
****
От каретата се подаде изящна обувка, последвана от водопад от зелено кадифе. Поеха ръката на дамата и тя слезе. Червените й коси се спускаха в красиво подредена прическа, а лукавата й усмивка в миг се смекчи, щом се поклони на кралицата.
- Ваше величество, за мен ще бъде радост да ви служа.
****
- Отбранявай се, Мигел, да, точно така! – шпагата падна от ръката на баща му. – Браво, сине! Аз остарявам, но истината е, че все още не би могъл да ме победиш, ако наистина не беше толкова добър фехтовач!
- Дон Алехандро, трябва вече тръгва за посрещане на нов комендант! – провикна се Долорес, която се придвижваше с бастунче, но все още беше все така весела и жизнена.
Двамата влязоха в трапезарията. Там вече бяха Алмудена, Алфонсо, Мария Пия, Алехандро и Фернанда.
- Скъпи, Диего и Есмералда ще дойдат направо там. Днес са погребали Асусена и.... – всички наведоха глава.
- Тя живя хубав живот. – каза Мария Пия – Сигурна съм, че Господ ще е щастлив да има жена като нея при себе си. Хайде да тръгваме, не бих искала да пропусна да видя лицето на новите беди в града.
****
Барабаните биеха, коменданта излезе на подиума.
-Здравейте, граждани на Лос Анхелес! Аз съм комендант Антонио Алтамиран. Радвам се, че всички сте тук, за да споделя с вас идеите, които имам. През последните години в град Лос Анхелес е царяло идилично управление. Разбира се, под спокойствието, развитието на града е гниело. Селяните са плащали ниски данъци, а са имали високи доходи. Испанският двор иска от нас да достигнем просперитета на други колониални градове в Америка....- Диего се покашля в тълпата:
- С извинение, комендант Алтамиран, но бих искал да ви представя испанската принцеса, Есмералда де ла Вега.
- Приятно ми е, коменданте – кимна Есмералда от тълпата.
- Както виждате, тук добре знаем какво иска испанският двор. Продължете, моля.- Коменданта преглътна ядно и продължи:
- Граждани! Искам да ви представя пътя към успеха на този град! Хазната ни трябва винаги да е пълна и бе решено, че нямаме възможността да плащаме за работна ръка. Затова, нашите братя французи ни подариха пратка от пет хиляди роби, които ще заемат вашите работни места! – из тълпата се чу ахкане, цялата фамилия де ла Вега не намери какво да каже. Погледа на коменданта смразяваше и най- непокорния дух. – Разбира се, - продължи той – ще получите в компенсация по един акър земя в севернята част на планините, черз който ще можете да поддържате домакинството си...
- Но там има само блата! Извика най – голямата дъщеря на Ренсо и Ана Камила, Асунсион.
- Управлението реши, че земите са годни за обработване, госпожице, и това е достатъчно.
- Диего... мисля че ще ни трябват много повече Зоровци от един.... – каза Есмералда тихо и се сгуши в него.
****
- Обърни се, крадло, и ще помисля дали да те пратя на бесилото! – извика мъжкият глас. Елена прихвана гневно роклята си, за да не остане гола и се обърна.
- Безсрамник! Как си позволявате! – хвана една гарафа за вино от бара и се завъртя да го удари. Той хвана ръката й и двамата застинаха на милиметри един от друг. Дъха им секна.
****
Още щом започна закритото празненство на коменданта, Алехндро излезе и се запъти към пристанището, преоблечен като селянин. Трябваше да намери корабите с робите и да разучи всичко. Разходи се малко и ги намери в дъното на пристанището. Плющяха бичове, на палубата горяха големи огньове, на които се печеше храна. Той се промъкна тихо и погледна през един от люковете в трюма. Там, като сардини, бяха натъпкани стотици роби, бели, черни, жълти, оковани, мръсни и болни. Навлезе във водата и заплува, за да разгледа и другите помещения през люковете. Чу силен вик и някой пльосна във водата до него, но за да се задържи на повърхността, избута Алехандро надолу.
- Никога не се дръжте така с една графиня, господа! – извика жената от водата. После Алехндро я хвана, опря я до кораба в тъмнината, още задъхан и плюещ вода.
- Щяхте да ме удавите госпожице, за Бога!
Лицето й се беше изчистило от водата и пред Алехaндро се разкри жена с красиво, непокорно лице и дълбоки, тъмни очи. Двамата се загледаха един в друг, дишайки тежко. Двама от екипажа скочиха и заплуваха към тях с викове. Те се спогледаха изплашено.
*КРАЙ*
Автор: ~*Tequilla sunrise*~
Няма коментари:
Публикуване на коментар